петък, 21 февруари 2020 г.

Едно войнишко писмо от ПСВ, 1916 година

Иван Тодоров Карановски пише повече писма през 1916 г. до неговата съпругата Сия Т. Карановска, учителка в гр. Ямбол. Съхраняват се в Централния държавен архив, фонд 39.


На 16 октомври Карановски пише, че са спряли в едно планинско село в Кавадарско, а в писмо от 22 октомври пише, че са настанени в една бедна къща на сираци:

"В злочестата селска къща, в която се спряхме ние... живеят четири бедни деца: Диме, Косто, Тимко и Зорка; те са дрипави и самотни, но добри по душа и умни... тези деца носят печата на сравнителна интелигентност, с която се отличава Кавадарско (за разлика от някои други райони). Случаят ни събра с тях. Преди няколко години умрели почти едновременно баща им и майка им от холера и останали оттогаз кръгли сираци. Бащата малко преди това странствал и се завърнал от Америка.
Вкъщи е вечно тъмно: светлина влиза само през вратата и малката дупка без стъкло, прилична на прозорче. Земята е гола и неизмазана, без всякаква постеля. Една счупена ракла, две-три скъсани завивки и кожи за спане, две малки стомнички, едно медно гюмче, две черни бакърени паници и сач за печене на хляб - това е цялата покъщнина. Но има голямо полукръгло огнище, където гори голям огън и вечер (го) наобикаляме, греем се и приказваме.
Диме е най-възрастен, на 16 години; през ден той ходи на работа - оре чужди ниви или носи дърва и борина с тяхното муле. Косто варди денем къщата: той е 13-годишен. Вечер късно се връща Тимко, който през целия ден пасе чужди говеда: той е на 11 години. Най-малка е Зорка - на 5 години; но тя преде на хурка и вечер пред огъня върти като стара работна баба вретеното си.
Когато всички заспят, нощем настъпва един друг живот: като огнищно щурче започва звучно да свири скрито някъде и в странната тишина, която носи съня на всички, спомените започват да бродят като призрачни и неуловими сенки.
Когато завали дъжд, сламеният покрив зашумява и всичко става мълчаливо и уморено и тогаз душата ми се изпълва с неизразимо състрадание към малките злочести приятели.
Завчера им умря единствената овчица, останала от татко им в наследство: тя живееше при тях, в друго отделение на къщата.
При нас те сега са добре, защото им даваме всичко, каквото имаме. Но и ние (българските войници) сме доволни, че сме при такива добри деца.
Това прилича на една малка приказка, която би могла да се разкаже с по-хубави думи, ако не беше нашата вечна мъка..."
В текста се споменват 4 деца:

1. Диме, на 16 години

2. Косто, на 13 години

3. Тимко, на 11 години

4. Зорка, на 5 години

Коментар: За тези писма и конкретен текст разбрахме от публикация на Илюстрация БѢло море Illustration Belo more

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Писмо от общините на Кавадарци и Ваташа от 1870, публикувано във в-к "Македония"

  Вестник "Македония", Цариград, бр. 50, 16. V. 1870 г, изт: Македония. Сборник от документи и материали , Инст. за история, 1978 ...